По пейките около мен е пълно с брадясали, миришещи на пот нещастници, които дояждат студеното телешко от мизерния си, никога непроменяем обяд. 

Зелени. 

Пак е петък вечер, но този път е по-различно. 
Както винаги сме същите, “Компанията” е непроменена от онзи далечен петък, преди толкова време, когато се надушихме сред сто и осемдесетте полу-дрогирани/полу-насвяткани британци,...

Несъмнено съществуват и по-лоши неща от това да се осъзнаеш като егоцентрик. 
Ето ме мен например - това просветление (за щастие или не) дойде отдавна и ми помогна да съм такъв, какъвто съм, харесвайки се или не, но поне знаейки кой съм. 
...